BGEdmonton

Помествам интервюто, което "Емигрант БГ" взе от мене с намерението да превърнем тази идея в начин за по-добро опознаване и сближаване. Тези от вас, които имат желание да бъдат интервюирани или искат да предложат свой близък или познат нека се свържат с мен.
Маргарита

Десет горещи въпроса !

1. Кой (коя) е Маргарита Велчева? – Родена съм в България. Завършила съм гимназия в родния град Тополовград. Родителите ми се разведоха, когато съм била малка. Получих добро образование, което сякаш трябваше да компенсира липсата на „нормално семейство”. Завърших аспирантура в „Институт по Генетично Инженерство” – София. Специализирала съм в Европа, Америка, Близкият Изток.

2. Разкажете на читателите на Емигрант БГ за живота на… преди и сега, откъде идвате и къде сте сега.
С такъв „багаж” се явих на конкурс за научен асистент в Албърта Рисърч Кансъл. Конкурсът беше на три нива и се явиха повече от 150 кандидати. След конкурса пристагнах със семейството си тук и всичко изглеждаше така, като че ли съм реализирала „Амерканската мечта” – имах семейство, деца, работа, приятели. Но вътрешно усещах празнина, която нито удоволствието от добре платената ми работа, нито динамичния на пръв поглед живот (понякога съм имала повече от 100 000 км в полет на година) можеха да я запълнят. Докато бях в България си мислех, че ако мога да работя в престижен Институт, ако мога да имам такъв и такъв стандарт на живот, ако получавам еййййй-такава заплата и усещането за неудовлетвореност ще изчезне. Всъщност аз съм човека с най-много сбъднати желание и.... с най-голямото усещане за празнота. След всяка сбъдната мечта се усещах за малко щастлива (а понякога и много щастлива), после радостта отминаваше и пак хуквах след търсене на нови удоволствия и запълване на поредната „липса”. Изглежда никое щастие не е завинаги и ще премина живота си в запълване на поредната празнина.

3. А каква е професионалната ви реализация, занимания, хобита преди и сега? - Така се случи, че завърших специалността за която мечтаех. Специалист съм в областта на растителната генетика. Изпитвх удоволствие от всяко постижение в научните ми търсения (международни патенти, публикации, книги). Обичах да се занимавам с откриване на нещо ново, доставяше ми удоволствие точно това да правя. Освен работата си обичах доста неща, някои от които ми омръзнаха с времето, а други останаха – обичах да пътувам, да чета – имам голяма библиотека, да разговарям с хората – изпитвам желание да знам кое движи, мотивира хората да постъпват по един или по друг начин, има ли съдба, защо боледуваме и т.н. Сега имам чувството, че целият живот на човек минава така, че да може да достигне до въпросите, които не може да отлага повече, а отговори трудно намира. Кой(я) съм аз? Какъв е смисъла на това, което ми се случва? В религията намирам някакво вътрешно, психологично успокоение, но не и отговор на тези въпросите.

4. И обикновено ние зад граница много често сравняваме тук и там. Как виждате вие тук и там в различните аспекти на живота – манталитет, култура, ценностни и морални норми, стандарт на живот, традиции…?
Всичко е и различно и еднакво. Живяла съм в повече от десет различни страни. Ако търсим „емоционална” или „житейска” расовост – винаги можем да я намерим. Но с годините и опита, който натрупах все повече усещам света като едно голямо село – както в „моя” град, където едни съседи са богати, други бедни, едни са тихи, други обичат да празнуват шумно... Съвременната глобализация премахна границите между „чистите” нации – възприемаме от „съседите” си това, което ни харесва – погледнете само колко различни ресторанта има в България сега – китайски, индийски, гръцка таверна, италиянски пицарии – и всички са пълни. Същото е и с изкуството –преди да се отворят границите отвън, те се отвориха „отвътре” – кинофестивалите, концертите, изложбите първо бяха наша вътрешна потребност и едва лсед това намериха „реално” изпълнение. Така омешахме и манталитета си – съседското семейство в България спокойно може да мине за „италиянско” (каквото и да означава за вас това).

5. Ако можете да избирате сега дали да отидете да живеете в друга държава, бихте ли го направили отново или не и каква е мотивацията ви за този избор?

Бих живяла с приятелите си и на самотен остров – не пейзажа е този, който определя дали да живея тук или там. Била съм в пустинята и съм видяла как хората се отнасят към нея като към Рай ( а за мен или друг страничен наблюдател би било пусто и мъртво място). Това, което дава усещането за принадлежност са хората, с които имаш сродни усещания и разбирания. С такива хора можеш и на края на света да отидеш и пак ще си бъдем „у нас”.

6. Какво сте направили за Родината си, от която идвате и какво бихте искали да направите, ако ви се отдаде възможност?
Не бих искала да говоря в минало време. С какво се променят задълженията ми и отговорностите ми пред Родината от това, че живея в Едмънтън, а работя във Вегревил? Интернет пространството ни дава достатъчно възможност да обменяме информация, да знаем за пробелмите на сънародниците ни и да си помагаме в тяхното решаване, където и да са по света; да участваме в политическия и културен живот на страната. Бих искала да работя за обединяване на българите, независимо от етническа и верска принадлежност. За нас това сега е изключително важно – глобалното разделение ни води към глобални кризи. Никой проблем вече не е локален или частен. Всички се оказахме като в една лодка, в която ако направиш дупка в «твойта» си част, потъваме всички. Това е и което искам най-ясно да направя за Родината си – да разсяснявам, да убеждавам хората, че всички сме в лодката и сме част от едно цяло. Няма как да навредиш на останалите без да навредиш на себе си. Науката вече има достатъчно доказателства за причините за болестите, за епидемиите, за екологичните катастрофи. Имам предвид явления като «ефект на пеперудата», «ефекта на стоте маймуни». И по рано казвахме за причините за болестите – всичко е от нерви. А как да не предизвикваме стрес, как да си помагаме, как да живеем и работим като в едно семейство, където всеки се грижи за всеки? Това е важно да разберем и да го направим.

7. А за страната, в която живеете?
Същото бих правила и за страната в която живея. Кръвта вода не става и има неща, които ще направя с едни чувства за българите и България и с други за „съседите”, но винаги със стремеж да помогна за обединението на хората.

8. Какво ви даде новата родина и какво ви отне, каква е личната ви преценка, променили ли сте се и в какъв смисъл?
Имам приятел, който казва „Ако не градяхме стени нямаше да има разрушения”. Няма как да ти се отнеме нещо, което е станало част от тебе. Вечните неща изключват възможността за отнемане. Как можеш да отнемеш любовта на майката към детето? Нося в себе си усещането за България, където и да съм. С годините се засили желанието да достигам до хората и да ги усещам като жива единна система. Какво значение има времето и пространствата? Знам когато на дъщеря ми е добре или зле независимо, че тя е на 10 000 разстояние от мене.

9. Какво ви даде новата родина и какво ви отне, каква е личната ви преценка, променили ли сте се и в какъв смисъл?
Не мисля, че имам нова родина. Искам още веднъж да повторя – родината не е географско място. Нека си представим човек, роден в самолет от майка европейка и баща ескимос (примерът не е съвсем измислен) –коя е родината на този човек? Мой много близък приятел сподели, че за него родината е мястото, където те обичат и ти позволяват да обичаш.
България ми даде „вкуса”, усещането че принадлежа на български род – това усещане ме кара да плача когато слушам песните ни. Плача (особен плач е ... разбирате ли...) е този, чрез който идентифицирам себе си като „една от българския род”. Защото Родина има своя корен в „Род” – и там за където милееш и има трепет – там е Род(ината) ти. Няма как да ми е отнела нещо родината. Всяко нещо, което отминава или не постигаме, създава в нас нови стремежи. Животът е диалектика – постигане, претръпване към постигнатото, ново желание, пак постижение и пак претръпване... В този смисъл отговарям и на въпросът ви дали съм се променила – неизбежно е, а и честно казано аз не знам какво значи да не се промениш и дали е възможно да се постигне не-променяне (това си плаче за Нобелова награда ако някой го постигне))))).

10. И като заключечие, какви са мечтите ви за бъдещето и какво бихте искали да кажете на бившите и настоящи сънародници?

Мечтая българите да сме по-обединени – независимо от разстоянията или различията. Светът да се събуди за единство, да го пожелае...дори само това на този етап е достатъчно – да пожелае единство. И така, както бедуините без дори да изричат молитви за дъжд (молитва е вътрешното им желание) привличат живителната влага, така и ние с нашето желание ще привлечем единението си –стъпка по стъпка...

http://www.barrydoor.nl/emigrant/index.php#interview

Скуката като индикатор за пустота



Какви шибани недорасляци сме само!!! Гледайки на света през опушени очила, сме го оклюмали до «абе да се проваля..», не ни е до него сега. Животът се изхлузва като змийска кожа и въобще не ни е жал. Мислите ни са или като мътна река, чието течение носи много мръсен нанос.. или спират отведнъж, като сковани от лед... Нещо в нас увисва така, че сме способни дни наред да прекарами във вцепенение. Скуката ли се загнездва в нас или ние в нея.. Куфеем и не можем да разберем по каква причина. Както казва Фернандо Песоа: «Страдаме без страдание, желаем без желание, мислим без мисли».

Скуката стана един от важните феномени в обществото, а само до преди някакви си стотина години се наричаше дори възвишено «меланхолия». По-рано от нея «страдаха» благородните и духовно развитите, избраните и малочислените. Днес скуката и меланхилията се сляха в едно понятие – «депресия».

Интересно, че скуката стана «достояние» на масите именно с развитие на обществото, където уж има всичко за да не скучаем. Но за тези, които търсят препитание за семейството си не им е до скука. Те имат цел в живота, малка, неосъзната цел: да работят, за да преживеят, за да не умрат от глад. И няма как да скучаят.
Скуката може да стане източник на много зло. Често престъпленията се извършват именно на тази основа. От скука човек се обръща към наркоманията, алкохола, цигарите. Провокира системна лакомия, влечение към хазартните игри, вандализъм, агресия, вражда, насилие, рисковани авантюри и т.н.
Скуката е болест на нещастните. Щастливите никога не скучаят... докато не се преситят. В скучаещите пъпли усещането, че всичко вече са изпробвали и им е нужно нещо екстремно. Към какви ли не фантастични и отчаяни способи за развлечение не сме прибягвали, за да предадем смисъл на живота си!

А ако вземем, че се почувстваме доволни за някакъв период от време, то като правило след това настъпва усещане за още по-голямо упостошение.
Ние казваме: «времето се влачи». Толкова болезнено се усеща еднообразието и тогава животът е като връв, която ти се иска да прережеш... В състояние сме да понесем всичко, но не и бесмислието на своето съществуване и ако нямаме вътрешна опора да ни крепи, то с удоволствие и по спешност се опираме на външни кукили. Влизаме в някакви партии или съюз, следваме различни поведенчески примери само и само да се избавим от скуката, от гнетящото усещане за пустота, хлад, неудовлетвореност, когато сме омръзнали дори сами на себе си.

Всички наши действия се обезсмислят, всичко омръзва ако се грижим само и единствено за себе си. Ние живеем потопени в собствения си егоизъм. И не ни е страх от това! Защото просто няма с какво да се сравним! Не искаме да се избавим от егоизма си, нали сме си свикнали с него.. Как да се избавя от него и с какво да го заменя? И защо? Ако ще е за някаква по-висша цел – виж, тогава може... Но ако не виждам тази цел, ако не е наоколо – жална ми майка...

Скуката – това е индикатор на душевната празнота. Тя ни поглъща и ни се струва, че животът е нещо много скучно и ние не сме в състояние да се ориентираме. Тази самотност на душата, липсата на връзка със себеподобните и!!!! Мъчим се в неизвестност – от там е и скуката.. Дайте и цел – и животът забълбуква!!!!

Знанието за нашето съществуване – ето ти и цел! Без това знание сме обречени на скука! Как да не скучая?! - Когато ни докопа скуката, когато усетим че проваля живота ни, лишава ни от покой, когато ни покаже колко безсмисленно живеем... Това е такъв удар, когато всички останали цели престават да бъдат някак си важни. Но именно усещането, че в нас няма нещо заради което си струва да живеем става трамплин за скок.

Затова най-доброто лекарство против скуката е като се заемем в търсене на смисъл на живот, като поправим своето отношение към другите, като придобием правилна връзка с хората. Такава висока цел предизвиква мисли, стремеж към нея, дава сили да живеем, да се надяваме. Хм, излиза, че скуката и усещането за празнота ни тласкат към търсене на действия, чрез които да се издигнем над безсмислието, към търсене на високи цели. Тогава започваме да се борим и да търсим... Именно от скука..Иначе какъв е смисъла на скуката...